Какво значи да се върна в тялото си

История за загубването, завръщането и науката, която го потвърждава

Питала ли си се някога: „Как мога да се чувствам толкова празна, когато всичко в живота ми е подредено?“

Аз си го зададох. Не веднъж. Не беше липсата на постижения. Нито на хора край мен. Беше липсата на мен самата — в мен.

Имаше един такъв период, в който всичко беше „както трябва“, но вътрешно бях разединена. Главата ми – пълна с планове и анализи. Тялото ми – все по-далеч от усещане, от удоволствие, от живот. Сякаш бях излязла от себе си, напуснала границите на кожата си и останала някъде във въздуха между очакванията и вината.

И точно тогава тялото започна да говори.

Тялото никога не лъже. Умът може.

Първо – с умора. После – с болка в гърдите, със стягане в корема, с безсъние. А най-накрая – с усещане, че съм чужда на себе си, че не съм на мястото си.

И колкото повече се опитвах да го игнорирам, толкова по-силно ме дърпаше обратно. През тялото – не чрез мислене, не чрез обяснения – започна моето завръщане.

Има причина за това. И науката го потвърждава.

• Невронауката показва, че емоциите първо възникват в тялото под формата на физиологични усещания (учестено сърцебиене, напрежение, свиване), и чак след това достигат до съзнателната част на мозъка – префронталния кортекс. (Damasio, The Feeling of What Happens)

• Според теорията на соматичните маркери, всяко наше преживяване оставя следа в тялото, която впоследствие влияе на вземането на решения, често без дори да го осъзнаваме.

• Поливагалната теория на д-р Стивън Порджис обяснява как автономната ни нервна система – особено блуждаещият нерв – реагира на заплахи (реални или емоционални), като изключва усещанията и ни поставя в „оцеляване“, откъсвайки ни от себеусещането, интимността и радостта.

• И когато сме травматизирани, според Питър Левин („Пробуждане на тигъра“), травмата не е в събитието, а в тялото – в начина, по който сме замръзнали, когато не сме могли да реагираме.

Моето завръщане започна с нещо толкова просто, че умът ми го подцени: дишане.

Просто седнах. Сложих ръка на сърцето си. И не се опитвах да го „поправям“. Само го слушах. После дойдоха движенията – онези бавни, женствени, спонтанни, които не следват правила, а следват нуждата. После дойдоха сълзите. И с тях – облекчението. Спомнянето. Завръщането. Танцът на душата чрез тялото.

Оттам нататък всичко се промени.

Не външно – светът не спря да бъде интензивен – но аз започнах да го преживявам по различен начин. Когато съм в тялото си, разпознавам какво е мое и какво – чуждо.

Знам кога „не“ е нужно. И кога „да“ е благословия.

Напомням си, че удоволствието не е награда, а изначално право. И че в областта на таза, в гърдите, в корема ми има сила, мъдрост и истина, която не се побира в нито една теория.

И точно заради това създадохме ритрийта край Мадара.

За тези, които се чувства разпилени. За тези, които изпитват умора, но не я показват. За тези, които усещат, че нещо ги дърпа обратно към себе си, но не знаят откъде да започнат.

На това място – в прегръдката на скалите, с дъх на билки, под открито небе – ще се завръщаме. През тяло. През емоция. През интимно, дълбоко преживяване на живеенето.

Не с рецепти. Не с лозунги. А с дълбока, телесна работа. С грижа. С вкусна и здравословна храна. С терапевтични процеси, които минават през всяка клетка. С хора, които няма да те питат „с какво се занимаваш“, а „как си в момента?“.

Ако четеш това и нещо в теб трепва, дори леко – знай:

❊ Това е началото на връщането.

❊ Не си сам/а.

❊ И домът ти е все още тук – в тялото.

Чака те.

Прочети повече за Ритрийта "Любов, интимност и пробуждане" на линка.